От известно време една идея се върти в главата ми и реших, че е време да я споделя с теб. Става дума за света, в който живеем, и за неговите удобства, с които сме свикнали повече, отколкото с естественото окосмяване – него и без това го махаме.

По-точно, за технологиите. Още по-точно, за мобилните телефони. Само си помисли: преди двадесетина години съпруги, гаджета и майки не са имали опцията „звънни му, ако се бави”. И докато и мъже, и жени, са се разхождали без разни джаджи, чрез които лесно могат да бъдат намерени, техните близки са си мислели: „Не трябваше ли вече да е тук?” Ако става дума за двойка, въпросът може и да е „Ами ако в момента ми изневерява?”

Всичко това днес го няма. За разлика от нашите родители, когато са били колкото нас, ние можем по всяко време да намерим и да бъдем намерени.

Което е променило не само начина ни на живот, но и начина ни на мислене. Преди не е съществувала идеята за „мога да го намеря по всяко време”. И отношенията между хората са били по-други. Примери много. Представи си, че звъниш на домашния аналогов телефон на момиче, което страшно харесваш, но когато тя вдига слушалката, решаваш, че не можеш да й кажеш нищо, блокираш и затваряш телефона. Аналоговата технология ти дава перфектното извинение, най-добрия параван. Зад нея момичето не може да те намери и да ти каже „Не искам да те чувам изобщо” или „И аз те харесвам” или каквото и да било. А сега ела пак в настоящето. Тук просто не съществува възможността да звъннеш на мобилния й (пък и на домашния – цифровизацията вече стигна и до повечето домашни телефони), без тя да разбере кой си или поне кой е номерът ти. А пък ти си затваряй, колкото си искаш.

Всичко това няма как да не се отрази на начина, по който възприемаме света. Той е по-достъпен, по-програмиран, по-технологизиран. В резултат на което се получават странни неща. Тъй като преди няколко десетилетия самата мисъл, че могат да се свържат с теб по всяко време, е изглеждала на близките ти абсурдна, те не са измервали твоето отсъствие спрямо тази хипотетична възможност. Т.е., ако закъсняваш, в началото никой няма чак толкова да се разтревожи, защото без това нищо не може да направи. Сега обаче може – да ти звънне и да те пита защо закъсняваш с пет минути. И ако ти не вдигнеш, приятелката ти (примерно) ще реши, че си сгазен на улицата или нещо подобно – тя дотолкова е приела за естествена идеята, че чрез мобилния ти може да те намери винаги, че в момента, в който ти влезеш в банята и не си вдигаш телефона, на нея започват да й минават разни ужаси през главата. Включително и че искаш да скъсате.

Странни неща стават с мисленето ни, наистина. Прогрес, туй-онуй. Няма как – без дори да се замисляме, ние сме го приели. Ходим навсякъде с телефоните си, дори в банята се замисляме дали да не ги вземем. А когато батерията ни падне, се чувстваме като риба на сухо. До момента, в който се докопаме до магическия уред зарядно.

А като се замислиш, че стационарният телефон е изобретен едва преди 130 години…