Много интересно е, че по това време екранните двойки са с доста голяма (за днешните разбирания) възрастова разлика. Тогавашните известни актьори не са известни на 20 години. Повечето правят големия си пробив на над 30-годишна възраст, а най-добрите си и запомнящи се роли – на над 40 години. Вече споменатият Хъмфри Богарт е на 43 в „Казабланка”, а екранната му партньорка Ингрид Бергман е на 27; в „Отнесени от вихъра” Кларк Гейбъл е на 38, а екранната Скарлет Вивиан Лий – на 26.

По това време в Америка, където филмите още оттогава се произвеждат с най-голяма скорост, е популярен и образът на неуверения, наивен герой, който обаче става силен и решителен, когато обстоятелствата го притиснат. Едно от въплъщенията на този тип герои е Гари Купър. С течение на времето мъжете тип „и аз изпитвам чувства” ще стават все по-чести герои на масовата култура.

Малко по малко филмовите идоли се променят. Ако отидем към 60-те и 70-те, ще видим, че типът „мъж, когото обожавам” вече е различен. По това време набират сила екшън елементите във филмите, както и смелите образи, и това дава отражение върху дамския идеал. Достатъчно е да споменем две имена, които причиняват на всяка жена от онези времена леко ускорен пулс и меки колена – Ален Делон и Шон Конъри. Все повече се забелязва, че филмовите герои стават красиви, без да губят от своята мъжественост.

Оттам нататък мъжете от екрана, които стават обект на желание, стават все по-красиви физически, а в един момент дори все по-женствени. Достатъчно е да се огледаме днес и да видим Леонардо ди Каприо например, по когото преди седем-осем години припадаха момиченцата от цял свят. Изобщо през 90-те започна една вълна от истерични припадъци по млади актьори, почти тийнейджъри, с невинно излъчване и слабичка физика.

Какъв е изводът от всичко това? Какво всъщност искат жените?