Невероятно е как чревоугодничеството и въобще стремежът към търсене на нови удоволствия не се променят през хилядолетията. Удивително смайващ е фактът, че сладоледът не е съвременно кулинарно хрумване. Този десерт бил познат още преди 3000 години на многолюдното китайско население, макар и в малко по-различна форма. На тържествени церемонии китайските владетели се наслаждавали на сладкия деликатес, който тогава представлявал замразено вино с плодове или чист сняг с мед и плодове за аромат.

Китайците дълго пазили тайната на своето чревоугодно постижение, но не им провървяло, както и с барута, и бум! Дошъл Марко Поло и отвел кулинарната тайна чак в далечна Италия.

Е, има и друг исторически извор, който гласи, че тайната на китайците била позната в Европа и преди това. Знаел я още Александър Велики. По-късно в Римската империя лакомият Нерон толкова харесал студения деликатес, че нагърбил стотина роби да търчат по заснежените склонове на Апенините, да му носят пресен сняг и то бързо, за да не се разтопи. После, по подобие на упоменатите вече гениални китайци, снегът бил смесван с нектар, плодова каша и мед и резултатът бил налице - перманентно преяждане и болно гърло.

Някои други експерти по история на сладоледа настояват, че връзката между Европа и Китай е установена чрез Персия, като за доказателство дават думите sorbetto (сорбето) от италианския, sorbet(сорбет) от френския и sherbet (шербет) от английския език. Лингвистите смятат, че и трите думи, описващи подобен десерт, произлизат от арабската charab (шараб).

Общо взето, историците са силно раздвоени, разтроени и т.н., когато говорят как сладоледът е достигнал Европа.

Оттам нататък пътят на историята е по-ясен и си е направо една своеобразна магистрала.

И така, достигнала до Европа, рецептата за сладоледа попаднала в ръчичките на...