Всички го наричаха Цезар. Той самият едва си спомняше защо точно, само знаеше, че от дете приятелите му (доколкото човек с няколко милиарда в десетина банки може да има приятели) му викаха така. В началото беше игра, по едно време звучеше като подигравка, а когато влезе във владение на всичките си пари стана почтително и сервилно:

„Цезар”! Това име колкото го ласкаеше, толкова и го дразнеше, защото не можеше да се отърве от усещането, че хората, които му викаха така, всъщност го презираха.

Сега обаче Цезар не мислеше за това. Мислеше за диаманта и за жената, която искаше да види от много време насам.

Изпитваше странна смесица от нетърпение, възбуда и някаква странна уплаха. Отпи бързо от уискито си, което едва не го задави – глътката беше голяма и силна. Отпусна се в тъмночервеното кресло, което си беше харесал преди пет години в един френски замък. Беше употребил големи усилия, за да убеди собственика да му го продаде. Всъщност не беше ги употребил той, а неговите момчета, един от които в момента му водеше Ада Парк.

Икономът влезе тихо и му прошепна нещо. Цезар се усмихна. И кимна. След една минута „фермерът” въведе при него Ада.

Тя все още не знаеше какво да мисли и все още страхът й беше по-силен от всичко останало, което чувстваше. Но мъжът пред нея, при когото я водеха, внезапно я успокои. Той не изглеждаше заплашителен, а по-скоро странно уязвим. Беше слаб, светъл, дори блед, с големи светли очи, които сякаш постоянно се бояха от нещо. Ада не знаеше какво да мисли. Беше очаквала да види някакво чудовище, а всъщност стоеше пред нещо като изоставено дете. Това я успокои. Тя се огледа и видя, че двамата бяха сами. „Фермерът” беше излязъл, без тя да усети. Ада пое дълбоко въздух и попита:

- Кой сте вие и какво искате от мен?

В първия миг той сякаш не я чу. Наблюдаваше я съсредоточено и със същата сянка на страх, която Ада беше доловила в началото. Изучаваше я едновременно с интерес и притеснение. Това я подразни и й даде още смелост:

- Няма ли да ми отговорите? Вашето куче каза, че искате да се запознаете с мен. Кой сте и какво ви интересувам?

- Ада Парк… – мъжът говореше сякаш на себе си. – Най-после се виждаме.

- Да, чудесно, и аз съм много развълнувана – заедно със смелостта й, сарказмът на

Ада също се беше върнал. – Разбира се, ще е добре да ми кажеше от какво точно се вълнувам.

Той се усмихна и лицето му придоби още по-детски вид, като че ли някой му беше дал играчка.

- Точно такава си, каквато си те представях...