- Виж какво, не се шегувам. Хората, които ме пращат, са с много пари и имат едно голямо желание – диамантът. Така че не ме мотай. Наблюдавам те от доста време. Знам за банката. Знам и за Оля и за онова куче, с което се чукаш.

Трябват ли ти други доказателства, че няма да те оставя намира, докато не ми дадеш камъка?

Ада преглътна.

- А какво ще стане с мен, след като ти го дам?

Той се усмихна някак неопределено и това още повече я скова.

- Зависи от теб. Ако се държиш послушно, може и да живееш, но ако не… - той замълча.

Ада разбра, че нямаше избор.

Половин час по-късно тя влизаше в банката. Мъжът я чакаше отвън. Ако Оля и приятелят й се появяха, той щеше да се погрижи…

Докато отваряше депозитната кутия, Ада мислеше колко различно се оказа всичко, колко далеч от нейните планове. Не си мислеше, че след всичко преживяно просто щеше да се откаже от това, което си беше нейно… За няколко минути се взираше в диаманта, сякаш търсеше в него отговорите, които не знаеше. Но той само блестеше съблазнително, напомняйки й, че вече не е неин.

Ада реши да не прекалява, прибра диаманта в джоба си, оправи дрехите си на жена на средна възраст и излезе спокойно. Беше загубила. Сега оставаше да запази живота си.

На няколкостотин километра оттам, в малко село на Тихоокеанското крайбрежие имаше огромна вила. Белите й стени блестяха под убийствено силните слънчеви лъчи. На първия етаж имаше веранда, на която седеше млад мъж. Той отпиваше бавно от многоцветен коктейл с няколко чадърчета. Държеше една снимка, която гледаше съсредоточено – снимка на огромен диамант. Очакваше го от няколко години и не можеше да повярва, че вече е съвсем близо до него…