Оля стоеше до газовия котлон, облечена в тънък и прозрачен бежов пеньоар. Кафето беше на път за заври и тя го наблюдаваше съсредоточено.  Ада седеше замислена и изморена след изпълнението със съседа. Едва беше намерила сили да слезе по стълбите до апартамента на Оля. Също така едва беше стояла права под душа и с последни сили се беше облякла и отпуснала на едни стол.

Оля запали лампата, тъй като вече се смрачаваше, сипа кафето и седна срещу нея.

- Е, какво ще правим сега?

Ада не отговори. Не й се мислеше изобщо. Не знаеше нито как ще се измъкне от кашата, нито дали няма да свърши в някоя студена затворническа килия. Облегна се назад в стола и се замисли за онази нощ, от която започнаха всичките й неприятности.

По-точно започнаха от момента, в който след дълго старание, ножчета, нокти и т.н., успя да отвори медальона на шефа. И когато видя диаманта, за миг престана да мисли. Просто го гледаше, без да знае как да реагира. Беше прекрасен. Едновременно беше прозрачен и с много цветове, които се преплитаха под неравната му повърхност. Извади го от сребърното му скривалище и го вдигна срещу светлината. Разгледа го и, докато се взираше в него, не преставаше да мисли.

Какво да прави? Да го върне на мястото му и да се обади в полицията? Да им каже истината – че мъжът е получил инфаркт и че тя е негова любовница? Но нима щяха да й повярват? Пък и, колкото и да й се струваше, че е инфаркт, не можеше да бъде сигурна – човек с толкова много врагове, колкото имаше той, спокойно можеше да е отровен. Скоро го бяха заплашвали и той се беше обаждал на ченгетата. Тогава?

Да изчезне. Да се постарае да забърше местата, където е пипала… Ами ако пропусне нещо? А и този диамант…

Решението беше взето. Без сама да знае как стана толкова бързо, Ада вече знаеше какво да направи. Прибра диаманта, облече се, прибра си нещата, огледа стаята за последно и излезе. Трябваше да бърза. Мина през къщи за съвсем кратко, събра някои вещи от първа необходимост в една по-голяма чанта и отиде на гарата. Хвана първия влак, без да се интересува закъде е. Трябваше й просто достатъчно голям град с достатъчно голяма банка.

Рано сутринта отиде в банката, каза, че иска депозитна кутия, прибра в нея диаманта и излезе, замаяна и неразбрала напълно какво точно е направила. Остана няколко дни в града, докато изработи стратегията си. Трябваше да изчака да мине малко време и после да се погрижи да напусне страната. А дотогава – да намери сигурно място за диаманта.

По-малко от седмица след смъртта на шефа Ада беше при Оля. Даде й ключа от депозитната кутия, без да й казва закъде точно е той. Обеща й стоте хиляди, макар че така и не беше сигурна дали Оля заслужава доверие.

След това отново тръгна по пътищата, страхувайки се, че някой ще я открие. Под “някой” тя разбираше какво ли не, като полицията й се виждаше най-добрият вариант. Така я намери тайнственият й похитител.Следваща страница >>