Така изглежда една кучешка колибка в Германия. Уж нещо съвсем просто, а с малко въображение хората са го направили красиво. Това ме накара да се замисля за някои неща.

Какъв живот си живее немското куче! Колко различен от този на българското! В Германия, а и в Европа изобщо, никой не говори за проблем като бездомни кучета. Такова нещо няма. Докато в крайните, среднокрайни и направо централни софийски квартали скитат гладни глутници нещастни кучета, европейските им братовчеди направо си живеят живота.

От едната страна са дръгливите улични превъзходни, които никой не иска, малко хора хранят, повечето ги пъдят и бият, а някои ги газят с колите си. През зимата тези източноевропейски четириноги зъзнат до миризливите контейнери, а през лятото лежат в праха, замаяни от силното слънце, което ги сварява в собствената им мръсна козина. Отвреме-навреме в т. нар. “общество” се подхваща дебатът какво да се направи с бездомните кучета. В тези спорове се споменава, че често те стават агресивни, нападат хора. И това е така. Озлобени, гладни и изоставени, те се превръщат в зверове, чийто протяжен вой може да те накара да настръхнеш, прибирайки се късно вечер, даже и да си смел, мускулест и въоръжен с права лопата.

От другата страна са едни чистички държави, в които има много малко бездомни кучета. По-голямата част са собственост или на разглезени богаташки, които ги водят на фризьор и маникюрист, или на някое спокойно селско семейство, което гледа на кучето си като на пръв приятел и му прави колибки с картинки.
Не че там кучетата си нямат проблеми. Едно куче винаги има някакъв проблем. Но не са такива, каквито са у нас. Защото, за разлика от нашенското куче, немското не рови в препълнени с вонящ боклук контейнери, разсипвайки отпадъците по земята – отпадъци, за които после никой няма да се погрижи и които ще останат да гният седмици наред, разнасяни от вятъра между детски площадки и градинки, под равнодушния поглед на претръпнали граждани и боклукчии в светлоотразителни дрешки. Защото, за разлика от българското куче, немското знае, че, когато остарее, няма да рискува да бъде прегазено от лъскав нов джип, чийто шофьор не може да си напише името, но това никак не го притеснява, защото знае къде се намира педалът за газта. Вместо това, немското (и европейското) куче го очакват спокойни старини, прекарани в кучешка колибка с картинки в някой слънчев двор, където ще слуша детски смехове и трополене на мънички крачета и ще примижва блажено под лъчите на европейското слънце.

Също така, за разлика от нашето куче, европейското обича стопанина си, дава му своята вярност, срещу която получава всекидневната си дажба. Един вид обществен договор. А нашето лае срещу нехайния си стопанин, джафка го недоволно, но от глад и навик няма сили да го ухапе, и така, докато остане без зъби. Недоволства, че не се грижат за него, че го използват, без да му дават нищо в замяна. И толкоз. Остава си само с лаенето. И с огризките от трапезата на стопанина.

Някои казват, че животът на европейското куче бил по-скучен. Купичката му с храна била винаги пълна и това го лишавало от стремежа да върви напред, да се самоусъвършенства. Докато българското куче имало всички шансове да се бори с живота и да постигне нещо голямо. Да, ама всеки може да го каже това, когато купичката пред него е пълна с храна. Иди, че философствай на гладен стомах!

Ако досега, четейки това, си си мислел, че говоря за кучета, прочети го пак.