Внимание! Ако не си гледал филма „Шифърът на Леонардо”, нито си чел книгата, прочитането на тази рецензия ще развали интригата!

Пренасянето на един роман на филмовия екран не е лесен процес и почти винаги има недоволни от резултата – от лицата на героите, от изрязаните сцени, от добавените сцени… В случая с „Шифърът на Леонардо” нещата са още по-сложнизаради тематиката на книгата и филма.

Трилърът на Дан Браун, поставен на екран, предизвика както не особено ласкави отзиви от страна на критиката, така и протести от страна на църквата – католическа и православна. Тези реакции се родиха именно когато филмът излезе на екран, а не когато излезе книгата. Може би защото голяма част от масовата аудитория ще се запознае с историята именно в киносалона, вместо да седне да прочете книгата. Или, иначе казано, филмът е по-широко достъпен и по-лесно смилаем от книгата и затова всички протести и критики бяха насочени към него.

И все пак въпросната масова аудитория го гледа. Тя не се пита какво мисли църквата по въпроса, нито какво казват критиците, нито доколко е вярна разказваната история. И причините за това са ясни – това е зрелищен холивудски филм, който притежава всичко необходимо, за да пасне на масовия вкус. А именно: интригуващ сюжет, известни актьори, зрелищност.

Ако се абстрахираме от спора вярно ли е или не това, че Исус е бил женен за Мария Магдалена, можем да кажем, че създателите на филма в някои отношения са се справили добре с филмирането, в други – не толкова. Подборът на актьорите е малко спорен. Може би повечето читатели не са си представяли професор Лангдън като Том Ханкс. „Професорското” в него е малко трудно откриваемо, макар че на самия финал на филма той се справя доста добре и успява да ни убеди в магията на момента...